********************
Картончето ми от Седмо отделение на
Софийския централен  Затвор.
Горе вляво се вижда избледнялата
цифра 14. Това е номерът на килията, в която ме затвориха.
Старите затворници знаят,
че 14-та килия е смъртна, за осъдени на смърт.
Там бях изолиран сам, докато мине
съдебното ми дело.

***

Части от книгата на Ганчо Савов - "Капан за контри"

В тази книга пише и за мен. Едно малко доказателство за какво съм съден и как съм се държал в затвора. Едно от многото доказателства, че съм чист и пред своята съвест, и пред хората, с които Съдбата ме е срещала.

***

Обръщение

***

***

Статия за палежа

***

Този билет остана неизползван. Пазя го като доказателство къде искаха да ме откарат емисарите на Виссарион.

***

Малко доказателство, че все пак съм бил в Русия. И че историята за моите патила там не е измислица. Ще има още доказателства. Напук на агентите на ГРУ в НСС и ДАНС. Напук и на Павлин Димитров, възпитаник на школа на КГБ в Москва.

***

Тази книга ми бе подарена от Волен по времето, когато мислех, че сме добри приятели. Днес г-н Сидеров се прави, че не ме познава. Хората се променят, това е тъжната реалност. Особено, след като получат власт.

***

Отраснах сред подобни книги. В своето детство аз не учех история, аз живеех в историята. Тези два листа са единственото, което ми остана от ръкопис, писан през 16 век. На 23 август 1978 година ДС ми конфискува по-голямата част от книгите с обяснението "църковна и фашистка литература". По-късно, след промените попитах Павлин Димитров, днешния Главен секретар на МВР за иззетите книги. Той отговори: "Кой знае в кое кошче за боклук са отишли".

***

Често ме смесват с моя съименник Ангел Грънчаров от Пловдив, доцент по философия. Не съм от Пловдив. И не съм доцент. Снимката показва публикация от неговия личен блог. Та когато някой прочете хвалебствия към уважавания от някои Мангал, тоест Иван Костов, да знае, че ги е писал моят съименник. Какво да правя, като носим еднакви имена? Иначе изобщо не си приличаме, уверявам ви.

***

Писмо от Иван Дочев. Поддържах връзка с него още докато живееше в САЩ. Трябваше да мине време, за да разберем, че и той е бил в играта. Нашите лидери ни предадоха и тоя въпрос постепенно ще го изяснявам. Истината не бива да остане скрита. Колкото и да е неприятна на някого.

***

Писмо от Иван Гаджев, автор на книгата "Непримиримият Илия Минев". Както се вижда, той обеща да дойде, но не изпълни обещанието си. По телефона се държа гузно. Дойде време да разкажа кой кой е бил и този път ще го разкажа. Не само с думи, а със снимки и документи. Иван Гаджев, който написа книга за Илия Минев отказа да се срещна не само с мен. Той отказа да се срещне с всички реални съратници на Минев. Обаче написа книга и много се гордее с нея. По-нататък ще има още интересни снимки за тоя... да го наречем човек, макар много да не заслужава.

***

Присъдата ми. Това е снимка на оригинален докумен. Искам да вярвам, че спекулациите за какво точно съм съден, най-сетне ще секнат.

***

Това е призовката, с която ме извикаха на първия разпит през 1999 година, след като следствието бе преместено от Ботевград в София. Виждате каква символична дата са избрали - Девети юни. Следствието завърши на една не по-малко символична дата - Девети септември.

***

Пропускът ми от Металургичния комбинат в Кремиковци. Годината е 1980. Снимката е заради твърденията, че не съм работил един ден през живота си. Тогава се опитах да сключа договор за пет години, които да ми се броят вместо казарма. Анулираха договора след три месеца. С мотива, че съм съден не като криминален, а като политически.

***

Ето от какво семейство произхождам. Нямам основание да се срамувам от предците си. Точно обратното. Нека се срамуват тези, които разпространяват нелепи слухове за мен. Като свърша с качването на моите снимки, ще се заема и с техните. Всичките карти на масата, както се казва.

***

***

Едно жестоко писмо. Нека всички видят как постъпват демокрадците със съратниците на Илия Минев. Коци Иванов беше един от последните политически затворници на живковия режим. На девет годишна възраст камион му откъсва единия крак и ходеше с протеза. Криеше позивите в протезата и вечер ги разлепваше из тогавашния Михайловград, днешна Монтана. Вместо признание, така наречената демокрация му донесе мизерия. Най-трагичното е, че ние, неговите приятели с нищо не можем да помогнем. А после ме питат защо мразя демокрацията. Ето, затова.